На 27 декември се сбогуваме с впечатляващата личност Георги Йорданов

На 27 декември, събота, от 11.00 ч., в Народния театър „Иван Вазов“ в София се  прощаваме с един изключителен държавник и общественик, с един от най-талантливите, умни и национално-отговорни държавници на съвременна България и дейци на БСП. Георги Йорданов бе родолюбец, свързал неразривно житейския си път с развитието и възхода на българската култура и просвета, личност с изключителен принос за популяризирането и съхраняването на българските духовни ценности.

Акад. Иван Гранитски

Отиде си един от най-талантливите, умни и национално-отговорни държавници – Георги Йорданов, наскоро навършил 90 години. Приносите му в различни области от управлението на държавата в изключително сложни периоди на политически пертурбации и трансформации, тепърва ще се оценяват от грядущите български поколения.

Издателство „Захарий Стоянов“ имаше честта и дълга да издаде през последните години в няколко тома възхитителните по своята проникновеност и задълбоченост политически анализи на автора, мемоарни скици, портрети и зарисовки за големи български учени, творци и държавни дейци.

Позволявам си да предложа на читателите кратък текст, в който изразявам само част от преклонението си пред приятеля, най-добрия министър на културата и великия държавник Георги Йорданов.

Удивително е как Провидението събира на едно място, в едно и също време хора с най-различен манталитет, разбирания и темперамент. През последните години не преставам да се изненадвам на най-невероятни и на пръв поглед нелогични запознанства и приятелства. Съдбата ми даде редкия шанс да се сближа с някои от първенците на българското слово, майсторите на изящната словесност, на философската мисъл и естетическите проникновения.

И заради това аз съм твърдо убеден, че големите творци наистина са безсмъртни. Струва ми се, че такива изключителни личности и таланти като Николай Хайтов, Антон Дончев, Александър Геров, Богомил Райнов, Ивайло Петров, Христо Фотев, Генчо Стоев, Тончо Жечев, Стефан Продев, Вили Цанков, Дико Фучеджиев… са по-живи от някои живи. И аз всеки ден си разговарям въображаемо с тях.

В същото време забелязвам как през последните двайсетина години все по-малко стават истинските личности, които се подвизават на обществено-политическото поприще.

Като че ли има някаква обратна пропорционалност – колкото повече ярки и достойни творци ражда България, толкова по-малко автентични и достолепни политически личности се появяват на сцената. Не знам дали причините за това са дълбоко социални и исторически или психологически и индивидуални. Но има и такива фигури, които във вихъра на социалните пертурбации не загубиха своите нравствени качества и самоуважение, не се прегънаха под натиска на конформистката политическа конюнктура и не само не предадоха идеите си, но и продължават да ги отстояват със завидно постоянство и упорство. Такава личност според мен е Георги Йорданов.

Преди началото на така наречените демократични промени, настъпили след 10 ноември 1989 г., аз го познавах като министър на културата и виден държавник на тогавашния период, на системата. Но контактите ми нямаха такъв непринуден приятелски характер, какъвто придобиха след споменатата дата. Водили сме десетки разговори, повече на литературно-културни, отколкото на политически теми. И всеки път ме е впечатлявала неговата ерудираност, сериозна теоретическа и практическа подготовка и най-вече неизчерпаемата му енергия и жаждата да присъства на всяко сериозно културно събитие.

За себе си съм си изградил впечатлението, че Георги Йорданов е символ на волевия човек (по-късно научих, че на младини прякорът му е бил Могучий). За разлика от редица номенклатурни шушумиги, които ползваха всички привилегии на онази власт, а след промяната за една нощ се преродиха в яростни антикомунисти и отрицатели на отминалите 45 години, Георги Йорданов продължи да подчинява волята си на отстояването на социалната идея. Той много добре познаваше контраста между идеите, които понякога могат да бъдат утопични, но романтично възвишени, и социалната практика, която спорадично се изражда в антихуманни експерименти. Именно защото въплъщаваше единството на индивидуална воля, обществени цели и стремеж към историческо прозрение, този човек, бидейки политик и държавник, в същото време беше и така близък до хората на духа. Те го възприемаха неслучайно като един от тяхната черга.

Георги Йорданов не парадираше с познанствата си и личните приятелства с големи наши творци, а в същото време бе в детайли запознат с тяхното творчество, живот и индивидуални особености. На него му бе неприсъща надменността и тясната духовна скроеност на редица политици. Той бе толерантен, разбиращ, състрадателен, диалогичен, отворен към всяко противоположно мнение. Но може би като основна негова психологическа и ролева доминанта трябва да се открои живото му патриотично чувство. За него Отечеството не бе празен звук, подобно на днешните ибрикчии и националпредатели, щъкащи из политическата сцена. Георги Йорданов бе родолюбец по вътрешни подтици, които идват с нашепването на родовата памет. Животворното национално чувство е това, което го зареждаше с постоянна енергия.

Разбира се, пред всяка бележита годишнина и по всеки важен юбилеен повод приятелите на обсъжданата персона казват по някоя хубава дума или написват развълнувано есе за публикуване в някой юбилеен сборник. Но за мен случаят с Георги Йорданов не е такъв. Самият факт, че дори и творци, които преди години са изпитали суровостта и желязната воля на политика Йорданов, днес продължават да го ценят и уважават, показва, че става дума за неординарна, многопластова, нееднозначна и впечатляваща личност.

Ако любезното Отечество имаше повече такива интелигентни и чувствителни политици и държавници, които на всичко отгоре да са и автентични патриоти, съдбата му може би щеше да бъде по-друга.

Иска ми се да вярвам и се надявам, че бъдещето ще роди повече такива личности, българи с жив дух, призвани за служба на ползу роду.